През вековете столицата ни е носила много и различни имена. Наричали са я Сердика, Сердикия, Триадица и Средец. Много са легендите, които се свързват с историята на града и с неговото наименование. Във времето на император Юстиниан тя процъфтявала. Ена от дъщерите на владетеля се казвала София и била тежко болна.
Баща й викнал прочути лечители от далечни земи, но никой не успял да я излекува. Намерил се мъдър старец, който казал на императора, че девойката ще се оправи, ако я изпратят да живее на място, където има красива природа, хубав климат и лековита вода. Юстиниан веднага разпратил свои хора да търсят такова чудно място.
Част от неговите пратеници стигнали до подножието на Витоша и седнали да си починат. Пили от бистрата студена вода, вдишали от чистия въздух. Толкова им харесало, че решили да останат още няколко дни.
Легендата за нос Емине
По време на престоя се ободрили, отпочинали от дългия път, усещали тялото си по-здраво, а духа си по-бодър. Върнали се пратениците в двореца и донесли радостна вест – били открили мястото, където императорската дъщеря щяла да оздравее.
Скоро след това София се заселила там, полите на прекрасната планина. Не минало много време и тя оздравяла, разхубавила се, била преизпълнена с живот и енергия. Вестта за оздравяването й се разнесла и много нейни приятели също се заселили в подножието на Витоша. Съществуващите там селца бързо се разраснали, превърнали се в град, който приел името на императорската дъщеря. В града един ден дошъл и братът на София. Той фаресал тези земи и решил да ги завладее, като първо погуби сестра си. Тя побягнала.
Легендата за Странджа планина
Господ я спасил заради добрата й душа. Гледайкис воя град от небето, София заплакала. От сълзите потекли топли минерални извори. Когато градът паднал под османска власт, турците не посмели да превърнат църквата „Света София“ в джамия – толкова красива била. Завоевателите обаче не позволявали на българите да влизат в храма, да се молят, да кръщават там децата си и да опяват мъртъвците си. Вместо това на входа й устроили място, където да се молят мюсюлманите, поставили строга охрана. Но въпреки това в църквата постоянно горели свещи. Чудели се турците кой пали тия свещи, като никой не влизал или излизал, пише „Галерия“.
Решили да разрушат храма. В момента, в който нападнали сградата обаче, небето притъмняло, огромни светкавици го прорязали, пороен дъжд и град сякаш скрили земята. Нападателите се разбягали в ужас. Когато се прибрали по домовете си, заварили тежко болни любимите си хора, а цялото семейство на предводителя им било мъртво. Забравили турците за църквата, повече не се приближили до вратите й. Българите отново започнали да отправят в храма горещите си молитви. И така – до ден днешен.
