Призори в Родопите цари оглушителна тишина, на която от време на време пригласят птиците. Първите лъчи на ноемврийското слънце вече галят шарените възвишения на Дъбрашки рид, а някъде там, сред есенната идилия, се събужда Ковачевица.
Селото пази драматична история. Далеч назад в годините – когато османският ятаган посича България, оцелелите от зверствата на турците в долината на река Места търсят убежище нагоре в полите на планината. В този божествен рай изграждат църква, килийно училище. Никога не допускат турска администрация.
Разхождаме се под широките чардаци на пищни възрожденски родопски къщи, край високите каменни дувари, които разказват историята на Ковачевица. Камъните са запечатали и онези златни времена, когато животът тук се е движел в ритъма на занаятите, търговията, земеделието и животновъдството, разказва Ники Василковски в „Дотам и обратно“ на Нова.
Със своята неповторима архитектура селото е наистина като филмов декор. Това не остава незабелязано и по калдъръмените улици са заснети над 20 филмови продукции с някои от най-големите имена на българското кино.
Могилица – поредната причина да се влюбиш в Родопите
Накъдето и да се обърнете, Родопите омайват с неземна красота. Ники Василковски потърси едно от природните съкровища в района – приказното ждрело на Канина река и скрития дълбоко в прегръдката на планината водопад Синия вир.
По-голямата част от маршрута е по неособено стръмен, черен, планински път, на север от селото, който криволичи високо над коритото на реката. След маркирана отбивка обаче се влиза в гората, където вече се чува приглушеният тътен на водата. Пътеката тръгва рязко надолу.
Най-тежкият момент от прехода е слизането към реката. Наклонът е почти 45 градуса. Стръмно и хлъзгаво. В дъното на бездната, около 250 метра под нивото на черния път, се разкрива впечатляващ природен шедьовър.
Коматинските скали – далече от града, близо до небето
Който оцелее след екстремното спускане, получава привилегията да види Синия вир. Истинско чудо на природата, скрито дълбоко в ждрелото на реката.
Красотата на този природен феномен е обвита в легенда, която отново напомня за страшните години на поробена България. Именно край реката жителите на близкото село Огняново, отказали да приемат турска вяра, били безмилостно изклани. Водата почервеняла, а поробителите крещели: „Кан, кан, кан…”. Оттогава е името Канина река, тъй като „кан” от турски означава кръв.
