Истории за змейове и змейци – добри или зли, се разказват в не една и две български народни приказки. Родните дракони живеят най-често в дън гори тилилейски, високо в планините или се крият под девет камъка затрупани.
С подобни легенди е свързано едно от българските чудеса, което някои сравняват с английския Стоунхендж. Макар приликата да е бегла, каменното място край хасковското село Хлябово и до днес предизвиква въображението със своите долмени в местността Бялата трева.
Долмените представляват продълговати едно- или двукамерни помещения, чиито стени са оформени от естествени или грубо обработени каменни блокове, покрити отгоре с друг голям каменен блок.
Самата дума произхожда от бретонския диалект и означава каменна маса. Иначе поверието в Хлябово гласи, че в долмените и досега живеят змейове, затова никой не смее да разруши огромните каменни къщи.
Долмените край село Хлябово са част от списъка на българските чудеса
Легендата разказва, че някога преди хиляди години змейовете живели задружно с хората. Пазели стадата от диви зверове. Пренасяли тежки товари. Помагали на човеците да строят домовете си и дори ги ,,возели“ върху люспестите си гърбове от едно място на друго.
Хората им се отплащали, като отглеждали специално за тях големи животни, с които летящите огнедишащи твари се хранели. Случвало се дори змейовете да пазат хорските колиби от буря и град, да спасяват загубили се в планината.
Но един ден няколко млади мъже от днешното село Хлябово казали пред всички, че не искат вече да дават животните си на змейовете, защото малко им се отплащали хвъркатите животни. Моли ли ги другите да не постъпват така, но те били непреклонни.
Казали и на змейовете вече да не търсят животни от техните стада. Огнедишащите само махнали с криле и отлетели в тайните си домове. Но минали ден, друг и още хора решили да не им дават крави и овце за храна, Така мирът между хора и змейове постепенно бил забравен.
Хранели се с младежи, когато мирът им с хората приключил
За да се хранят, крилатите твари започнали дда си избират най-красивите мъже и жени. Нападали изведнъж от небето и сграбчвали в огромните си нокти жертвите си. Писъците над родопските села станали ежедневие.
Оредели младите хора в планината. Все по-малко деца се раждали. По-възрастните започнали отчаяно да се молят да се върне старото време, когато хората хранели змейовете с животните си. Но никой от овчарите не искал да ги послуша.
Няколко смели юноши решили, че могат да победят змейовете и се наговорили как да ги убиват. Издебвали ги високо в планината, където пазели на смени час след час. Стреляли по змейовете с отровни стрели като се целели в очите им, защото не можели да пробият люспестата им броня.
Водач на младите мъже бил безстрашният Катос. Неговата любима първа станала храна на един змей и той се заклел, че ще ги избие всички до крак. Опознал до съвършенство навиците на летящите дракони и ги причаквал на най-неочаквани за тях мвста.
Носи се легенда, че в тези каменнни ниши хайдути криели съкровищата си
Така успял да ги избие един до един. Останал само един змей – най-големият, най-силният и точно той бил, който се нахранил с любимата на Катос. Но змеят бил много хитър. Катос дори успял веднъж да изстреля стрела по него, но не улучил очите му.
Настъпил денят, в който смелият мъж и змеят се изправили един срещу друг на голямата поляна в днешната местност Евджик. Огромният звярр бълвал огън от огромната си уста по Катос. Но той все успявал да се измъкне.
Битката продължила цял ден, докато Катос успял да рани змеям и да го събори на земята. И тогава се случило чудо. Звярът се вкаменил. От него се образували огромни камъни. Катос не можел да повярва на очите си.
Но от тоя ден змейовете изчезнали в Родопите. Само местните хора разказват, че нощем виждат от каменната маса долмени в местността Евджик да излиза огън. Наричат го огънят на змея. И не смеят да го развалят, за да не ги ,,налази“ змейското проклятие отново.
Автор: Силвия Драгомирова
