Петербургският музей Ермитаж е съкровищницата на Русия. Основан от императрица Екатерина Велика, дворецът на брега на река Нева съхранява една от най-известните художествени колекции в света. Само че под бароковото величие се крие един подземен свят на отоплителни канали и складови помещения. Тук стените не са покрити с Рембранд и Караваджо, а с котешки снимки.
Котки обитават Зимния дворец от времето на императрица Елисавета Петровна. През 1747 г. тя издава указ в Зимния дворец да бъдат донесени „домашни котки, които да могат да ловуват“. Цяла карета с котки от породата руска синя, е изпратена от Казан до императорската резиденция в Санкт Петербург.
Наследничката на Елисавета, Екатерина Велика, превръща двореца в една от най-големите световни художествени институции.
През 1771 г. Екатерина донася първата картина на Рафаело в Русия. Осем години по-късно тя купува почти колекцията на британския премиер Робърт Улопоул, която включва близо 200 творби, сред които има картини на Рубенс и Веласкес. Общо Екатерина придобива около 4000 картини на стари майстори и изумителните 10 000 гравирани скъпоценни камъка, които Норман нарича нейната „голяма любов“.
„Това е била „любовна история“, но също и държавна политика, то много умна държавна политика“, каза Норман пред Russia Beyond. „Тя се е конкурирала с французите, германците, англичаните и трайно ги е превъзхождала при покупките на предмети на изкуството“.
Нарасналият престиж на колекцията на Екатерина, която е отворена за публиката като първия държавен музей в Русия през 1852 г., се отразява на статута, даден на пазителите му. По време на управлението на Екатерина дворецът започва да прави разлика между домашни и придворни котки, които разполагат със свободен достъп до залите. Работата им е по-важна от всякога: в писмо Екатерина пише: „Има малко посетители в галериите, това сме аз и мишките.“
През 1917 г. Октомврийската революция прогонва цар Николай II от Зимния дворец. Според Халтунен, последните романови владетели са имали слабост към животните и са притежавали няколко семейни кучета и котки. Кучетата биват застреляни заедно с техните собственици, но котките остават в двореца и избягват трагичната им съдба.
Болшевиките национализират Ермитажа и това е началото на болезнен период за музея, който ще продължи повече от три десетилетия. През 30-те години Сталин започва да продава творби от колекцията на Ермитажа, за да финансира съветската индустриализация. (Старите майстори, купени от американския индустриалец Андрю Мелън, ще положат основите на Националната галерия във Вашингтон, окръг Колумбия.)
Най-мрачните дни настъпват по време на Втората световна война, когато 872-дневната обсада на Ленинград води до смъртта на милион и половина души. Колекцията на Ермитажа е евакуирана в Урал, а в Зимния дворец остават само празни рамки. В същото време в града върлува глад. „Всички животни в града изчезват, дори птиците“, каза Халтунен. „Просто не е имало нищо за ядене“.
Котките подкрепят своите стопани като стават тяхна храна, отбелязвайки единственото време в историята на Ермитажа, когато те отсъстват от музея. След войната Ермитажът набира нови котки от градове като Новгород и Псков. Тъй като страната се стабилизира, котешката популация на музея се разраства заедно с увеличаването на експонатите. След смъртта на Сталин, музеят отново показа постимпресионистични и модернистични платна.
В началото на 90-те години рухването на Съветския съюз оставя Ермитажа беден. В документалния филм „Ермиташът отвори “ (вж. карето), директорът на музея Михаил Пиотровски припомня, че не е имало достатъчно пари дори за ремонт на покрива.
През 1995 г., малко след като започва да работи в музея, Халтунен слиза до мазето и е шокирана при вида на десетки котки, които се взират в нея. Котките, както и домът им, са в ужасно състояние, гладни и пренебрегнати.
Халтунен и неин приятел започват да насят овесена каша от кафенето, за да ги хранят. Те обявяват кампанията „рубла за котка“, с която да наберат средства за храна и медицински грижи и спечелват подкрепата на Пиотровски, за да отделят площ от мазето за грижи и отглеждане на котките. Днес то е пълно със стълбове за острене на ноктите, купички за храна и одеяла, поставени върху отоплителните тръби, където котките се скупчват през зимата.
Под ръководството на Пиотровски музеят придобива нов живот. Преди две години бе открит инновативен отдел за съвременно изкуство, а през лятото бе домакин на биеналето на съвременното изкуство „Манифеста“. За видеоинсталацията си „Мазето“ холандският художник Ерик ван Лисхаут живее девет месеца с котките в мазето, когато то е обновено. „Котките са душата на сградата“, казва Лисхаут пред Russia Beyond. „За мен те са субкултура“.
Макар че котките вече не обикалят из залите, както са правели по времето на Екатерина, най-общителните сред тях се престрашават да излязат на двора или да се спуснат надолу към брега на реката, спирайки се да подострят ноктите си на входната врата. Днес те имат собствени „паспорти“ и могат да се похвалят с отдаден легион от доброволци и ветеринарни лекари, както и с годишен празник в тяхна част чест, когато посетителите се редят на опашка за възможността се срещнат с тях (и да ги осиновят).
Сега те са по-малко ловци и повече културни посланици или „възрастни домашни котки“, както се шегува Халтунен, но тяхното присъствие все още прогонва мишките. Те остават част от историята на Ермитажа, не по-малко важни от картините на Моне, древното злато или прекрасните зали на Зимния дворец.
Когато кинорежисьорката Марги Кинмот решава да направи документален филм за Ермитажа, тя не иска просто да покаже неговото. „Исках да отида зад кулисите и да покажа какво наистина се е случило след революцията“, казва тя пред Russia Beyond.
За „Ермитажът отвори “ чужд режисьор за първи път получава разрешение да заснеме филм в музея. Кинмот идва в Русия по покана на директора на Ермитажа Михаил Пиотровски и получава пълен достъп до персонала, изложбените зали и хранилищата.
„Складовите помещения са абсолютно пълнени с прекрасни изненади, мистерии, предмети, които обществеността просто не вижда“, каза тя. Сред любимите й открития е емайлирана императорска вана, пълна със съкровища.
Докато заснема в продължение на две години, Кинмот открива, че музеят „е огромен свят сам за себе си. Мога да се върна и да направя друг филм, който да е съвсем различен“, каза тя. „Има толкова много истории“.
Източник: Russia Beyond
