В разцвета на лятото, в гъстите гори на Витиня е горещо и задушно. Всяка жива твар се е покрила някъде на сянка, далече от палещото слънце. Обикаляме по любимите места за паша на тибетските якове. За външен посетител животните са неоткриваеми. Появи ли се служител на ловното стопанство обаче, черните великани надигат туловищата си и излизат на показ.
„Като ме чуят с мотора, веднага излизат и ме следват. – Чувстват ли те като част от стадото? – Да, усещат ме. Особено като ме чуят да вадя фураж, идват при мен. Като понеса кофата с фураж и те идват до мен. Не ме е страх. 48 години вече съм в това стопанство“, заяви Георги Наков от ДЛС „Витиня“.
Бай Георги е най-близкият човек на яковете. Грижи се за тях почти денонощно. Голямата му радост през последните месеци е раждането на две нови попълнения в стадото, разказва Ники Василковски в поредицата си „Дотам и обратно“ по Нова.
„Едното утре прави осем дена, другото е на месец и половина:, допълва Наков.
Малките определено правят впечатление сред останалите. Бутат се, закачат се, но постоянно търсят защитата на майката. Именно такива безценни моменти търси фотографът Цветомир Цолов. Не една, не две, а цели 12 години той следи развитието на скромната популация в района и я документира в снимки.
Разходка из архитектурното и фолклорно съкровище Широка лъка
„Като фотограф за мен е чест и привилегия, че имам възможността да се докосна до този вид. ДЛС “Витиня” е единственото място на Балканския полуостров и едно от малкото в Европа, където можеш да се срещнеш с това животно“, обясни инж. Цветомир Цолов, фотограф на дивата природа.
Повече от 3 десетилетия тибетският як е емблема и гордост за ловното стопанство. Животните са се адаптирали и са припознали Западна Стара планина за свой дом.
„Единствената заплаха за популацията, освен бракониерството, с което се борим денонощно, е липсата на външни екземпляри за групата. Проблем, на който търсим решение“, сподели инж. Филип Ковашки, , директор на ДЛС “Витиня”.
Назад във времето това не е било така. През 80-те години на 20 век на няколко места в България са били разселени якове от далечна Монголия. А един от хората, участвали пряко в този процес, е Христо Христов – Референта.
„Това става по някаква договорка между Тодор Живков и тогавашния президент на Монголия Юмжагийн Цеденбал. Имали са да ни дават нещо монголците и Живков разпорежда: “Вземете якове!”, спомня си Христо Христов.
Чудесата на единствената дървена църква в България
Бившият директор на родопското ловно стопанство “Кормисош” пътува до Монголия, за да получи животните. На място научава, че една трета от яковете носят опасната болест бруцелоза.
След редица кръвни изследвания 164 тибетски якове все пак идват у нас на 2 курса с транспортен самолет “Ан-12”. 2 години яковете са под постоянно наблюдение и периодични кръвни проби за бруцелоза. Популацията не само оцелява, но се разраства и се пръска на няколко места в страната.
„Бяха стигнали до 700 броя. От тях дадох в Златарица, Великотърновско, в Мургаш, в Етрополе… Яковете са без масраф живвотни. При минус 40 градуса раждат и отглеждат. Дават мляко, което е с 14 процента масленост, за сравнение овчето е 8 процента. Освен това месото им е най-чистото“, разказа Христов.
След 1989 година обаче това богатство е унищожено. Оцеляват единични животни, спасени и запазени в ловното стопанство “Витиня”.
Истинско чудо е, че днес, освен благородните елени, лопатарите, муфлоните и дивите свине, в горите на Витиня можем да се докоснем и до този величествен гигант, впечатлил хората още в дълбока древност. В ловното стопанство се приемат любознателни посетители, но само в организирани групи с предварителна заявка.
