Някога, когато римляните завладявали поредната територия, утвърждавали властта си със строителството на пътища. Така днешната българска земя се оказва осеяна с друмища, изградени преди повече от хиляда години, но все още здрави на повечето места в планините и проходите. Такива са и следите от римския път, свързвал Сердика с Августа Траяна – Стара Загора. Павирани остатъци от него има високо в Средна гора – най-запазени са близо до село Душанци.
Пътят минавал през землището на днешния град Пирдоп, който заедно с близката Златица е нещо като център на страната днес, а явно и в по-стари времена е било така. Въпреки че официалният географски център на България е габровската Узана. Около Пирдоп има над 20 могили от тракийско време. Някои от тях са със значителни размери – Голямата могила, Тартарица, Дервишката могила, Кьосовата могила и др.
Една част от могилите вече са проучени. Средната им височина е над 4 метра, а в диаметър са доста големи.
Могилите са два вида – каменни и землени. Някои са били некрополи, други са с култово-обреден характер. От неолитната епоха са могилите в местността Бучум, могилата Тартарица, Тяовене и в Керемидарницата до Пирдоп. Преобладаващата част са от по-късни исторически периоди. Поне така смятат историците. Сред големите варварски нашествия през 4-5-и век след Христа животът в античните селища по тези места замира за доста дълго време.
Според преданието името на град Пирдоп идва от растящия до църквата вековен дъб, който, както било обичайно за траки, славяни и други народи, бил почитан като свещен. Около него ставал курбан и хората започнали да се заселват наоколо „При доб“, т.е. При дъба, което се превърнало в „Пирдоп“. Това признание е записано в поменик на Гложенския манастир от 1727 година.
Какви тайни крие Перперикон
Селището се споменава за пръв път писмено като Протопопинци в османски регистър от 1430 година. Селище със същото име има и до днес в Белоградчишко. Друга легенда гласи, че Пирдоп възниква около укрепения манастир или кулата пирга, откъдето княз Момчил водил отбраната срещу турците.
Затова било гордо наречено Пиргопол – градът около кулата, което постепенно станало Пирдоп. Има и трета версия, според която местността Еленско, където се намира манастирът, и цялата долина били обрали с хубави гори, пълни с дивеч и прорязани с много поточета. Тези места били много удобни за пирове и лов. Тук през определено време се събирали велможи с такава цел и намерения. От пир на пир при доба-дъба произлязло името Пирдоп.
Еленският манастир „Свети Илия“, на 2 километра източно от Пирдоп по подбалканския път, се свързва от Александър Фол с легендата за доброволно слизане на елен от Стара планина. Животното било принасяно в жертва от местното население на определен ден от годината – лятното слънцестоене на 21 юни.
Доброванските гъби – самотни наследници на Древен Египет
Преданието много напомня и още по-точно – съвсем същото е като елена, който всяка година слизал при нестинарите във Влахов дол в Странджа. Както там, така и край Пирдоп в една година хората не изчакали животното да си почине и го заколили. Еленът спрял да идва. Легендата се разказва и в други краища на България.
Гората с елови дървета е нещо необичайно за надморска височина от 700 метра, на каквато са възвишенията на Средна и Стара планина край Пирдоп. Преди векове тя била пълна с елени и сърни. Хората ловували, а ве зически времена принасяли тези красиви създания като ритуална жертва. При разкопките в района на манастирския комплекс са намерени много рахвърляни еленови кости и рога.