Занзибар – островът на султаните и Фреди Меркюри. Последните три дни от пътешествието ми в Танзания през януари 2014 г. са на слънчевия остров Занзибар в Индийския океан. Преди да отлетя натам от Аруша обаче, посещавам уникалния вулканичен кратер Нгоронгоро.
Често го наричат най-големия зоопарк в света, защото в незначителното пространство с диаметър 20 км живеят 50 вида животни. Вече съм виждал повечето от тях в Серенгети, но усещането тук е незабравимо. Особено съм впечатлен от младия мъжки лъв, който се провира между нашите джипове без да им обръща никакво внимание.
Полетът до Занзибар трае малко повече от час.
Още със слизането от самолета усещам, че съм на различно място. Океанските мусони правят климата топъл и влажен. Въпреки яркото слънце, през деня температурата не надхвърля 28-29 градуса, докато през нощта е 18-20 градуса.
Местните назовават острова Унгуджа и той е най-големият от целия архипелаг, наричан също Занзибар. Той има площ от 1666 кв. км и е на 35 км от големия град Дар-ес-Салаам на континента.
Престоят ми на острова е в чудесен курорт на един от прекрасните плажове, известни с ослепително белия си пясък и изумруденозелената вода. Докато лежа под високите кокосови палми, чета за историята на Занзибар.
Той е известен още на древните гърци, но първите сигурни сведения са от Х в. Тогава по тези места пристигат араби и перси, донасяйки със себе си исляма. Местните жители и досега се именуват „ширази” от едноименния град в Иран. И днес мюсюлманите са 88% от населението, а останалите са християни или последователи на езически култове.
През Средновековието оттук се контролира търговията с роби, които са карани с хиляди от вътрешността на Африка.
Постепенно тя е овладяна от арабите от султаната Оман, които стават ядро на местната аристокрация. През ХVІ в. по тези места идват португалците, завладели островите заедно с континенталните пристанища Момбаса и Ормуз. Към средата на ХVІІ в. оманските араби се съвземат от удара и си връщат териториите в западната част на Индийския океан.
В 1853 г. могъщият Саид-ибн-Султан завзема значителни части от африканското крайбрежие и пренася столицата на Оман от Маскат в Занзибар.
Това е нов подем в търговията с роби и особено – с така търсената в Европа слонова кост. През 1861 г. островите се отделят от Оман и се появява новият султанат Занзибар. Той просъществува до 1890 г., когато Британската империя установява протекторат върху тези земи.
Английската доминация се запазва до 1964 г., в която е върната властта на арабските султани. Местните хора обаче не искат да търпят тяхната власт и вдигат революция, при която са избити над 20 000 араби, индуси и европейци. Кървавата история приключва с договор между Танганика и Занзибар за създаване на Танзания, като последният запазва полуавтономия.
При престоя си на острова няма как да не посетя голямата историческа забележителност – столицата на султаните или Стоун Таун, както я наричат днес. Стигам дотам за час и се впускам по тесните улици на стария град.
Започвам разходката от Старата англиканска църква, построена в 1873 г. от епископ Едуард Стир. Олтарът на храма е символично разположен срещу площада, където някога се е намирал най-големия пазар за роби. А непосредствено до него са експонирани подземията, в които са били наблъскани докараните от вътрешността на Африка нещастници.
Там още стоят веригите, приковавали ги към стените на помещенията.
Минавам набързо през шумния ориенталски пазар, но не се задържам дълго поради доста неприятната миризма. След това разглеждам къщите на Каменния град. Сред тях се открояват монументалните домове на най-видните роботърговци и продавачи на слонова кост.
Те са зидани от коралови камъни, предпазващи от горещината и високата влажност.
Сградите са повече от 2000, а целият ансамбъл е обявен за паметник от Световното наследство на ЮНЕСКО.
Специално внимание трябва да се обърне на вратите на богаташките къщи. Те са от дърво и са украсени с великолепни резби. Правени са главно от майстори, докарвани чак от далечна Индия. Различават се два вида – индийски и арабски, съобразно етническата принадлежност на някогашните обитатели. Освен украсата, за вторите е характерен и текста от Корана, изпълнен на главния бордюр.
Естествено в Каменния град намирам и къщата, в която на 5 септември 1946 г. се ражда солистът на „Куин” Фреди Меркюри.
Той произхождал от иранско семейство на британска служба. В същия град живял прочутият британски пътешественик Дейвид Ливингстън, докато подготвя експедициите си в Африка.
Продължавам към пристанището и пред мен изникват величествените останки на каменна крепост. Това е Арабския форт, построен веднага след освобождаването на Занзибар от португалците между 1698-1701 г.
Преди на това място се е намирала католическа църква.
Предназначението на крепостта било да брани острова от нападения на португалците, базиращи се по това време в континенталното пристанище Момбаса в днешна Кения. С отпадането на опасността тя първо е използвана за затвор, а после за склад. Сега укреплението е реставрирано и там се провеждат концерти с традиционни песни и танци.
Ето че излизам на морето и виждам една от главните забележителности – прочутия султански дворец или Дома на чудесата. Той е издигнат през 1883 г. от втория владетел на султаната Занзибар. Названието си получава от това, че в него са първи път на архипелага е прокарано електричество и е монтиран асансьор – за своето време невиждани чудеса.
Непосредствено до двореца е една португалска църква от края на ХVІІ в. – единственото, което напомня за тяхното присъствие.
Връщам се към хотела за последен плаж. Вечерта прелитам за половин час в Дар-ес-Салаам, откъдето късно през нощта самолетът на турските авиолинии ме отвежда към Истанбул. Африканската приказка свършва, но спомените за безкрайните савани и за синьо-зелените води на океана остават в мен завинаги.
И през следващите години аз не забравям за Черния континент.
Наскоро посетих съседната на Танзания Кения, където се намира северната част на големия парк Серенгети. Там си припомних радостта от срещата с дивата природа на Африка, която дълго време ми липсваше. А сега с нетърпение очаквам декември, когато с Explorers Club Bulgaria отново тръгваме натам. Сега наша цел ще бъдат ЮАР, Зимбабве и Ботсвана.
Това ще е изключително вълнуваща експедиция в търсене на корените на човешкия род и на уникални природни забележителности, която ще водим с декана на Геолого-географския факултет на Софийския университет проф. Климент Найденов.
Така че напред към Черния континент, да опънем платната!
Автор: Проф. Николай Овчаров, Труд
